Луната скърбеше. Празнините в нея надигаха грозни отчаяни писъци и протягаха ръце към сърцето, за да го разкъсат. Може би така щеше да спре да боли. Може би парченцата бяха неспособни да усещат липсата на Слънцето. Само мисълта за него я изпълваше с толкова много обич..()
Отломките скърбяща Луна се превръщаха в цветчета – бели и чисти като мъката й ()
Цветята падаха стремглаво към една поляна, закътана между планинските хребети, защитена от стройните борове. Щом тупнеха в тревата, бързо пускаха коренчета и скоро поляната се обагри от белите парченца скръб.
Слънцето опъваше юздите на впряга на златната си колесница и препускаше бясно по небосклона. Докато минаваше над планини, реки и морета, нещо сграбчи вниманието му. ()
Kогато лъчите падаха долу, нещо ги отразяваше и връщаше обратно с непозната скорост- Слънцето разпозна сълзите на Луната…()
Всяка нощ Слънцето отиваше да спи на поляната, а цветята го обгръщаха с обич.